Глава 1: Пролетен Вятър и Розови Цветове
Вятърът духаше с онзи особен, пролетен дъх — хладен, но носещ обещание за топлина, примесен с едва доловимия аромат на разцъфтяваща череша и нещо още по-деликатно, нещо по-сладко, което Акира Ямамото не можеше да определи. Беше вторник. Или може би сряда. Точният ден от седмицата често се губеше в мъглата от учебници, домашни и предстоящи изпити, които обгръщаха живота на Акира като гъст, сив смог.
Той вървеше по познатия маршрут от гимназията към дома си, обувките му тихо стъргаха по напукания асфалт. Ръцете му бяха в джобовете на леко изтърканото му спортно горнище, а погледът му — прикован към земята. Не че имаше нещо особено интересно там, разбира се. Просто това беше по-лесният начин да избегнеш срещата с очите на другите. Очите, които сякаш винаги питаха: «Как се справяш?», «Готов ли си за изпита?», «Какви са плановете ти за бъдещето?». Акира нямаше отговори. Или по-скоро, отговорите му не бяха достатъчно добри — твърде обикновени, твърде скучни. «Ще уча», «Ще се опитам», «Не знам».
За разлика от съучениците си, които спортуваха с ентусиазъм, участваха в клубове с амбиция или просто се наслаждаваха на младостта си безгрижно, Акира се чувстваше като пришелец в собствения си живот. Кендото, което практикуваше три пъти седмично, беше единственото място, където можеше да излее част от натрупаното напрежение, но дори и там, под строгото око на сенсея, той често се чувстваше не на място. Беше дисциплиниран, но липсваше му онази искра, онази страст, която отличаваше добрите от великите.
В този ден особено му тежеше — предстоеше му тест по история, който изискваше наизустяване на безкрайни дати и имена. Мислите му вече бяха някъде в ерата на Шогуната, когато вниманието му беше грабнато от нещо необичайно.
Отбивката към старата, забравена къща на края на улицата. Обикновено я подминаваше, без да й обръща внимание. Беше обрасла с диви цветя, а дървената ограда беше започнала да гние. Но днес, сякаш хиляди малки светлинки танцуваха в края на зрението му. Заинтригуван, Акира се отклони от обичайния си път и се насочи към ниската, полуразрушена порта.
И тогава я видя.
Вътре, в малък, скрит двор, се издигаше дърво. Не голямо, не внушително, но сякаш излъчваше тиха, древна сила. Кората му беше набръчкана като лицето на старец, а клоните му се простираха като извити ръце към небето. И по тези клони, навсякъде, където окото можеше да види, бяха разцъфнали цветове. Розови, нежни, почти прозрачни. Цветове на сливово дърво.
Акира никога не беше виждал толкова красиви сливови цветове. Те не бяха просто розови; те бяха нюансирани, сякаш всеки цвят беше изтъкан от стотици по-фини оттенъци. А ароматът… ароматът беше опияняващ. Не беше просто сладък; беше дълбок, леко пикантен, с нотки на нещо зелено и свежо, което сякаш галеше душата.
Привлечен от тази необикновена гледка, Акира прекрачи прага на портата, която се отвори със скърцане. Пристъпи бавно, сякаш се страхуваше да не развали магията. Приближи се до дървото, протегна ръка и с върховете на пръстите си докосна една от най-близките клони.
В мига, в който кожата му докосна гладката, хладна повърхност на клонката, нещо се случи.
Светът около него сякаш се разтопи. Розовите цветове избухнаха в ослепителен блясък, който го обгърна като вълна. Ароматът се усили до степен, че сякаш го погълна. Усети как почвата под краката му изчезва, а след това — усещане за падане, но не болезнено, а по-скоро като плуване в безкраен, цветен океан. Звуци се смесиха — шепот, мелодии, плисъци, всички на непознат език.
Акира затвори очи, стискайки клонката. Когато отвори очи отново, сливовият двор го нямаше. Асфалтът го нямаше. Неговият град го нямаше.
Той стоеше насред гора, която не приличаше на нищо, което някога беше виждал. Дърветата бяха високи, с кора, която сякаш светеше отвътре, а листата им бяха в немислими цветове — тюркоазено, виолетово, златисто. Въздухът беше наситен с аромати, които бяха едновременно познати и странни.
Акира пусна клонката, която все още стискаше. Тя беше същата, която беше докоснал. Но сега, сякаш беше станала част от него. Тя не светеше, не излъчваше магия, но той усещаше нещо… нещо различно в себе си.
«Къде съм?», промълви той, гласът му звучеше изгубено и треперещо в тишината на непознатата гора.
И тогава, от дълбините на гората, сякаш от самия въздух, се разнесе шепот. Не глас, а усещане, което пропълзя в съзнанието му. Шепот, който сякаш го посрещаше.
«Добре дошъл… в Рейкен.»
