Оглавление

МЕРИЕМ ЙОЛАЧ
Разкриваща пътища

Роман в три части на 8 езика

История за любовта, която преобърна живота ми

Книга-тренинг за тези, които искат да следват своя път.

*Всички съвпадения с имен и фамилии на реални хора са случайни, а събитията измслени.

Посвещава се на Мъжа,

любовта към когото преобърна моя живот.

Аз съм Жената,

носеща цветята на любовта в своето сърце.

Аз съм Жената,

която Разкрива път дори там,

където не можеш да преминеш.

Аз съм приказка.

Аз съм мечта.

Аз съм песен — такава,

че дори и да не можеш да пееш,

то ще запееш така, че ще подемат с теб звездите.

Аз съм сладък мед върху твоите устни.

Аз съм твоята бърза планинска сърна.

Аз съм Слънцето, осветяващо твоя път,

и твоята Луна, която няма да позволи да се загубиш през нощта. Приближи се към бреговете на моята течаща река и падни на колене да се напиеш с жива вода,

която ще изпълни клетките ти с живителната влага на живота.

И тогава ще потече по всичките ти жили жива енергия,

която ще ти открие безгранични Вселени.

Те искаха да се срещнат в Лондон през 2014 година, през есента…

«Напиши ми твоя лондонски телефонен номер, искам да те чуя…».

«Добре».

Аз пътувах на втория етаж в автобуса към площад Трафалгар за срещата по откриването на нов филиал на нашаето руско училище в Лондон. Октомврийски слънев ден. Обаждането по мобилния телефон прекъсна моите размисли за откриването на училището. Турски номер… Кой ли ми звъни в Лондон от Истанбул? Никога не съм била в Турция, — си помислих. «Здравей, много ми се искаше да те чуя», — руски език с непознат за мен тогава босненско-турски акцент. «Добър ден!»

«Аз те чувствам всеки ден. Аз чувствам, че ти си Моята Жена, ти си моята енергия. Много искам да те видя. Ще ме посрещнеш ли утре на летище Хитроу?» — попита все така непознатият за мен кадифен мъжки глас. Не знаех, какво да отговоря. Кой ли може да ми се обажда на лондонския ми номер от турски мобилен? Сега си спомних, един мой приятел от Москва ми обеща подкрепа на проекта ми, преди две седмици ми каза за някакъв босненски турчин, или беше някакъв сърбин, който живее в Истанбул. Бил готов да се включи като съ-партньор в Турция. Аз бях забравила, че разреших да дадат лондонския ми мобилен… Само да знаех тогава в какво щеше да се превърне това «партньорство»…

«Да», — отговорих аз, без да се замислям на какъв точно въпрос отговарям на непознатия човек.

«Добре, тогава сега ще си резервирам билет и ще ти дам подробности по-късно днес.

«Амааа», — «Какъв билет?» — вече започнах да нервнича, че не помня началото на нашия разговор, този глас ме потопи в някакъв сън, и аз тъкмо се събудих. Струваше ми се, че го познавам милиони години преди да дойде тук. А кой е това? Кой ли е този, с който ще се срещнем по-нататък едва след една година от нашето телефонно запознанство?

Той не дойде в Лондон… Аз не разбрах кой е, или може би се смутих от това, че така дръзко ме нарече своя жена, затова блокирах и двата му номера, от които ми звъня. Не бях готова да посрещам някого в Лондон на летище Хитроу още от първото му обаждане.

Но така се стекоха обстоятелствата, че няколко дена след това обаждане аз седях в самолета на Turkish airlines с дестинация Лондон-Истанбул по поканата на Вице-президента на компанията Turkcell, и в края на 2014 година всички бяха пълни с очаквания за откриването на Руския институт в Истанбул. Това беше моето второ пристигане в приказния град, където се преплитат култури, стилове, архитектури, звуци и неочаквано се срещат хора от различни светове.

Първият път трансферът беше Москва-Истанбул-Лондон. И за няколко часа беше невъзможно да се разгледат красотите на Истанбул.

Не съм си мислила, че Турция, след като обиколих света, ще стане моя спирка с продължителността на цял един живот заради най-голямата, силна, искрена и чиста любов, любов всепрощаваща, готова на всичко, заради която да стигнеш до края не е подвиг, а жизнена Мисия, мой път, който щях да следвам от тази минута не сама, а заедно със своя Близнак.

Да. Турция? Какви ли са турците? Надсмивате ли ми се? Мечтата на живота ми винаги е бил Лондон, Англия… Руско училище в центъра на Лондон и нашите програми за обмяна на студенти с Русия. Живях в Лондон две и половина щастливи години, пълни с творчество, образователни програми и подкрепа от моите английскии приятели.

И ето аз съм в Истанбул, посреща ме познатият ми бизнес партньор — Мехмет бей.

«Здравей! Толкова е хубаво, че пристигна! Вече ни домъчня за теб. Искаш ли да хапнеш нещо?»

«О, да! Как ли пък не! След като ме нахраниха в самолета и дори ми предложиха лукум и айран, аз повече нищо не искам», — весело се усмихвах.

«Сега ще отидем в най-добрия рибен ресторант, ти обичаше риба, аз помня», — смееше ми се той през очилата.

«Добре», — аз бях малко уморена след четиричасовия полет и не се съпротивявах, много ми се искаше да поговорим с Мехмет за всичко. Ние бяхме познати милиони години, и във всяка ситуация Мехмет Бей ми оказваше възможна подкрепа на нашите проекти, и, разбира се, на мен лично в краен случай.

Ние се разположихме в центъра на пълния с хора ресторант под надвесените над нас живи лиани. Местенцето се оказа на десет минути път от международното летище Ататюрк, така че не съм страдала много от умората. Наслаждавайки се на рибените деликатеси, си спомних, че някъде бях запазила номера на онзи непознат и си помислих, че щом го бях блокирла по-рано, то сега мога да си взема реванш. Какво толкова, аз съм в Истанбул, ето ти моята локация във Вайбър, Сулейман.))) Отговорът пристигна след секунда. Бях изпратила своя «пламенен поздрав» от лондонския си номер.

«Добре дошла в Истанбул! Ще се видим ли тази вечер?»

Часът беше 22:00. Аз току що пристигнах от път, за какви срещи изобщо можеше да става дума?!?

«Може би, утре», — написах аз в чата. Мълчанието се проточи. Нашият мачо не беше свикнал да му отказват. Той беше свикнал през целия си живот да взима всичко и веднага. И то най-доброто. Но това, че Господ ще му подари мен, той изобщо не го очакваше. И тази жизнена история и уроците, които ще получим и двамата по-късно, ще се окажат такава съвместна школа, за която нито единия от нас нямаше да бъде готов. И това щеше са бъде не сирийската война, или военният преврат, или терористична атака, това щеше да прилича на Сребреница в Босна, където живи бяха заколили хиляди мюсулмани, защото това стана кърваво клане…

«Ще дойдеш ли при мен в хотела?» — неочаквано съобщение от непознатия и негови голи снимки в чата след още 10 минути. За малко да не се задавя с парче риба.

«Всичко наред ли е?» — озадачено попита Мехмет.

«Да», — изчервих се аз, от срам и видяното на снимката не знаех, къде да се скрия. Мъжкият фалос с размер на четвърт метър някак не се вписваше в атмосферета на вечерята и белите колосани салфетки на масата.

«Сулейман, ти си сбъркал номера». — «Аз се казвам Мария».

«Извинявай, но исках да те видя».

«Гол, и в хотела?» — смеех се…

Той вече ми звънеше: «Здравей!» — гласът този път беше неочаквано замислен и тъжен, явно разстроен от своята грешка.

«Привет! Ти си много красив! Аполон!» — засмях се в слушалката. С ерекцията явно нашият герой никога не е имал проблем. Сулейман не бързаше да отговори…

«Радвам се, че ти харесвам».

Помислих си, че това или е игра, или силно го бъркам. И такова общуване досега не е имала. Аз съм кандидат на науките, собственик на международно училище за чужди езици, и президент на благотворителен Фонд вече няколко години… Той нищо не знае за мен. А аз знам само, че той е мъж без висше образование, говорещ на осем езика, и е успял да развие пет международни бизнеса. За какво му е кандидат на науките или професор… Или благотворителен фонд? Бизнесът — това е друго нещо… Или през своите 43 години вече е видял половината планета, изчукал е цялата Украина, половината Русия, Белорусия и Европа… Какво можеше да го привлече в мен? Нещо свежо от новата среща? Моят звънък смях право в лицето му или моите неочаквани увъртания, които, както се оказа после, нямаха край? И от поредната неочакваност той не знаеше, какво да прави. Така да го изумявам можех само аз.

Мехмет седеше срещу мен и недоумяваше, кой може да ми звъни по това време и да говори на руски. Сулейман свободно говореше на осем езика. Казах му, че съм изморена от пътя и предпочитам да се чуем утре. И така бързо приключих разговора.

«И, как се чувстват нашите нови партньори след изборите в Истанбул, Мехмет Бей?»

«Мисля, че ще се радват да се срещнат с нас утре сутринта. Моят шофьор ще те закара в апартамента, там ще си отпочинеш от пътя, а утре сутринта ще те вземе в 10, и в 10:30 ще се срещнем в офиса».

«Добре».

«Ти така и не ми отговори, дали си готова да станеш моя жена?» — ме попита Мехмет, когато тръгвах от ресторанта, затваряйки вратата на автомобила. Аз се разсмях. Той си тръгна с такси в друга посока.

Очакваше се едно интересно пътуване. Истанбул ме прие великодушно. Влюбих се веднага и безумно. В тези старинни улички в центъра, в главната джамия на града, в Сулеймание, в Египетския базар, в тези гласове, с които пееше града от сутрин до сутрин. Но най-важното бяха хората — такъв народ не бях срещала никога. Усещането, че съм си у дома, че винаги ще имам пълна подкрепа, защита и безопасност, и сякаш съм в лоното на майката, не ме напускаше дори след военния преврат в Турция, който стана на 15-ти юли 2016 година.

Четири дена след срещата с нашия Генерален консул на РФ в Истанбул, обсъждайки всички детайли на проекта, се върнах в Лондон. Беше ноември 2014 година. Веднага усетих вътрешен студ, студ от града, от хората, от заобикалящата ме атмосфера. Сулейман ми се ядосваше, че не се срещнахме в Истанбул, докато бях там. А аз мислех за това, че съм готова да се преместя в Истанбул след 3—4 месеца. Не по-рано, трябваше да завършавсички лодонски дела. И ето че през февруари 2015 година аз отново съм в Истанбул, ние стартираме проекта, и вече през април получавам турска регистрация само за три дена. При такава фантастична подкрепа нямаше и съмнение, че за два дена, събирайки всичките си вещи, ще се преместя от центъра на Лондон в бизнес района на Истанбул — Левент. Веднага усетих промяната. Като принцеса се оказах в приказка. Плувах в басейна с морска вода в района на Шишли. И излизайки от басейна си помислих, че щом като вече съм тук на постоянно основание, то може би е дошло време да се срещна със Сулейман. Изпратих му своето местонахождение от Антхил резиденцията в Шишли в Истанбул. Часът беше 21:45. «Чакам те тук», — изпрати ми своята локация Сулейман. Това беше другата страна на Истанбул, през Босфорския пролив, азиатската страна и почти до второто летище Sabiha Gökcen, някаква си Ekinci Residence. Бог знае, кога ще стигна там. Може би, чак на сутринта. «Не, много е късно и далече».

«Вземи си такси, аз ще го платя, искам да те видя веднага. Когато си до Виа порт, обади ми се, ще те взема от там».

«Не, няма да тръгна, приятна нощ».

В 8 сутринта ме събуди звъненето на телефона. Скрит номер. И турската напориста реч ме вдигна от леглото за миг, като студен душ. Някакъв крещящ на турски глас ме изкара от равновесие. Тогава не разбирах нито дума на турски. Както стана ясно по-късно, това беше чиста турска псувня. Сулейман ми се караше, че за втори път, бидейки в Истанбул, отказвам да се срещна с него. Но защо трябваше да го правя през нощта и задължително да пътувам в дън земя, аз не можех да разбера…

Ние не се срещнахме. За втори път блокирах и двата му телефонни номера. Не обичам нахалници.

Почти година в Истанбул ние подготвяхме проекта за откриването на руски институт в Турция на базата на руското отделение на един от престижните вузове в страната. Но настъпи декември 2015 година, и сваленият руски самолет замрази всички наши проекти в Турската република за близките десет месеца. Мислих си, че можем да направим нещата така, че да не се потапяме в общо противопоставяне между страните и се обадих на своята прекрасна Ирина, екс-президента на нашия Фонд и негов основател.

«Здравейте, Ирина Владимировна! Нужен ми е нов проект. Нещо такова, с помощта на което да можем по-късно да издърпаме и нашия руско-турски институт…»

«Мило мое момиче! Открий изложба на наши картини в Турция, само че я наречи „Едно сърце за две страни“, и готово. Добави фотографии на ваши професионални фотографи от руско-турско говорещи семейства, които в Турция са много. И вуала! Това ще е твоята целева аудитория, бъдещите студенти на руския институт в Турция», — провъзгласи прекрасната Ирина. «Кой изобщо тук би ни слушал и правил снимки на руските семейства! И кой изобщо ще позволи да изнесем картините на наши художници от Русия в Турция!»

«Щом като го искаш, значи всичко ще бъде така, както го искаш!»

«Едно сърце за две страни» — това е изложба на картини, чиято цел е отразяването на реалния живот на семейства от различни националности. Тази изложба ще покаже на нашето общество, че там където едно сърце е от две страни, на дете, чиито родители са представители на различни страни и националности, няма място за вражда, война и насилие. И там, където живее любовта, е възможен само хармоничен съюз, насочен към благото и миротворчеството на неговите участници. В семейство, където детето обича еднакво и татко и мама, е невъзможна война, вражда или разногласия, та нали там, където живее любовта, се възцарява спокойствие и взаимно разбиране».

Прекрасно!

Аз се усмихвах, разбирайки, че да се реализира това, за което говори прекрасната Ирина, няма да е така лесно, както можеше да е преди да свалят руския самолет.

Настъпи Новата 2016 година. Аз я посрещнах заедно със своите турски приятели. Но на 3-ти януари нещо започнах да тъгувам. А сутринта на 4-ти нечаквано се обади Сулейман. Блокировката на неговите номера се оказа, че не работи. Той ми звънеше от скрит номер отново. Аз се усмихвах.

Цяла седмица бях болна от грип и с температура 38 градуса никъде неможех да тръгвам. «Сам ще дойда при теб. Какво има около теб?» А до мен се оказа, че се намира един от скъпите ресторанти в Истанбул — Сахан. «Слез долу, аз ще те взема», — този кадифен глас никога нямаше да забравя.

При подписването на партньорския договор за намеренията ни в китайския ресторант на 33-ия етажа на Шард, най-високата сграда в Лондон през март 2015 година, си пожелах нещо като го написах върху вълшебно листче и го закачих на дървото на желанията в центъра на ресторанта. То се изпълни едва след година, когато бях готова за съдбоносната среща.

Сулейман дойде да ме вземе със своя бял Мерцедес почти от къщи. Аз излязох облечена с бяло пухкаво яке, замотана с топъл шал и с шапка почти до очите. Такова едно болно чудо със сополи и температура. Той отвори вратата, «Сядай», — отиваме да пием чай с мед. «Ти не си такъв зъл, като по телефона, Сулейман», — разсмях се аз, сядайки в автомобила. Красивият спортен висок мъж, с рижави коси и брада, ми се усмихваше със своите кафяви палави очи. Енергетиката, която той излъчваше, беше просто бомба със закъснител. Той ще осемени всичко, което е наоколо. Десетки бизнеси, нови проекти като гъби се разрастваха във всяка страна, където той отиваше. И ето ме мен… със сополи, температура и червени от грипа очи.

Ние стигнахме до кафе Diğerman за половин минута, излязохме от колата. «Всичко това са мухи, просто ненужни мухи…", — каза Сулейман, обхващайки с поглед насъбраната публика. Не разбрах репликата му. Влязохме в сградата и седнахме на най-вътрешната маса, където нямаше никой. Беше тихо, и никой не можеше да ни притесни. Виждаше се, че Сулейман е нервен. Помислих си, че може да е заради проблеми в бизнеса. Иначе, такъв мъж нямаше как да се притеснява за друго. Той веднага запали цигара. Аз си поръчах любимото турско кафе, а той — чай. По време на разговора през цялото време се смеех. Беше му ясно, че лесният секс с мен е недостъпен. А за дълго опознаване един на друг той нямаше никога време, и затова на 45 години той не беше женен и беше без деца. Независимо от това, че Сулейман през цялото време се шегуваше, неговите очи излъчваха толкова болка, дълбока болка… че аз неволно се поинтересувах от неговото минало и живота, който е живял преди нашата среща.

Ние приключихме вечерята, станахме. Докато излизахме, Сулейман рязко спря, а аз неочаквано се блъснах в него, той ме придърпа към себе си, със своето теме стигах до носа му, и той помириса моите коси така дълбоко, сякаш искаше да ме почувства цялата. Аз се освободих от ръцете му и преминах напред към изхода. «Почувства ли аромата на истинска жена?» — засмях се аз. Сулейман си премълча. «Да…. Ти си моя», — със закъснение отговори той. Седнахме в колата и след две минути бяхме пред входа на моята резиденция. Благодарих на Сулейман за вечерта и се каних да изляза. «Целуни ме», — властно ми заповяда той. Разсмях се. Наклоних глава, а той изведнъж се обърна към мен и ме целуна сам, но тъй като аз почти излизах от колата, успя да улучи само бузата ми, а не устните.

Е, какво толкова. Добре. Оздравях още сутринта. Температурата беше 36.6. Аз отново бях във фитнеса, после в басейна.

«Къде си?» — получих неочакван смс по обяд. Аз пътувах за летището, полет Истанбул-Брюксел. Много ми домъчня за родителите. Реших да ги поздравя за Нова година със своето пристигане на 5-ти януари. «Аз пътувам към летището, моят полет е за Брюксел в 18:00 от Ататюрк. Мама не се чувства много добре и искам да я видя».

«Съобщи ми, ако ти е необходима някаква помощ. Ще направя всичко».

Заминах за Брюксел, без да отговоря нищо на Сулейман.

Когато кацнах в Brussels International airport, получих съобщение: «Кога ще се върнеш в Истанбул?»

Не отговорих. Нещо не ми се искаше повече да се срещам с него. Толкова болка и скръб видях в очите му на срещата ни, че не можех дълго да издържам неговия пронизващ поглед. Той проникваше в мен чак до костите, сякаш сканираше цялата моя същност, сякаш стоях пред него разсъблечена. Струваше ми се, че Сулейман ме прочиташе цялата, предусещайки всяка моя следваща мисъл, сякаш беше с мен.

Среща в Сараево

Върнах се в Истанбул след седмица, на 14-ти януари. И както обикновено изпратих на Сулейман във вайбър своето местоположение.

«Аз съм в Босна, ще бъда в Сараево още 4—5 дена, ела при мен. Аз ще платя билета ти. Обратно в Истанбул ще се върнем заедно», — отговори ми той. Утре е петък. Помислих си, че мога да преместя няколко срещи за понеделник и да прекарам почивните дни в Босна и Херцеговина, където още никога не бях ходила.

Така че, когато изпратих съобщение на Сулейман с детайлите на билета Истанбул-Сараево, получих отговор: «Добре, утре сутринта в 11:00 ще те посрещна на летището».

Сутринта седях в салона на бизнес-класата, размишлявайки над това, защо сега летя за Босна, а не съм на масата за преговори в Истанбул. Две минути преди полета получих смс: «Не идвай, спешно трябва да се върна в Истанбул днес».

«И аз какво сега, да изскоча от самолета в движение ли? Вече бяхме закопчали коланите», — весел обрат на събитията.

«Пристигна ли?»

Нищо не отговорих на съобщението на Сулейман, което пристигна, когато кацнах в Босна. На летището в Сараево ме посрещна възрастен мъж с голяма табела «МАРИЯ», това беше чичото на Сулейман. Той ме закара с черното си БМВ в хотел «Европа». Приятна боснийка взе моя паспорт: «Мис Мария, за Вас е запазена стая на третия етаж. Ето Вашия ключ. Приятен престой».

Получих обаждане още докато стоях на рецепцията в хотела. «Здравей, пристигна ли? Извинявай, че не можах сам да те посрещна. Моят чичо ще те закара в „Европа“, там ще си починеш от пътя. Когато си готова, ще те чакам в Търговския център на Сараево».

«Аз вече съм в „Европа“, по-късно ще се срещнем».

Преоблякох се и тръгнах да разглеждам историческия център на Сараево. Чувствах, че тук е скрито нещо тако